"Титаник": Утрото сед гибелта

Истинската картина на гибелта на Непотопимия, запечатана и възпроизведена през очите на оцелелите 705 късметлии, картината – такава, каквато остава за историята

Това, което притегля хората към тази безподобна катастрофа вече 106 години не е просто трагедията на най-прочутия кораб в човешката история — или дори нейната безсмисленост, — а елементът на съдбовна предопределеност. Ако „Титаник“ беше обърнал внимание на шестте ледови предупреждения в неделя… ако ледовите условия бяха нормални… ако нощта бе бурна или озарена с луна… ако корабът бе видял айсберга 15 секунди по-рано или 15 секунди по-късно… ако ледът бе засегнал кораба в друга област на корпуса… ако водонепроницаемите прегради достигаха с една палуба по-нагоре… ако имаше достатъчно спасителни лодки… ако само беше дошъл отстоящият едва на 10 мили, но спящ „Калифорниън“. При условие, че се беше сбъднало само едно от тези „ако“, може би щеше да бъде спасен всеки един човешки живот. Но напук всичко е обратно — като в класическа древногръцка трагедия...

Да, оказва се, че е възможно. Всички „ако“ са игнорирани, всички съвпадения са налични. Съдбата работи с жестока прецизност. „Титаник“ е вече на дъното. Но какво заварва утрото на 15 април 1912 г., там, в координати 41°.6 мин.с.ш и 50°14′ ю.д. Истинската картина, запечатана и възпроизведена през огромните очи на оцелелите 705 късметлии. Картината – такава, каквато остава за историята.

„В 8.30 часа последната лодка - №12 пристигна и се завърза, започна да разтоварва пътниците. Като се качи на борда, на полковник  Грейси му се прииска да коленичи и да целуне палубата. Харолд Брайд, радистът на „Титаник”, почувства, че го сграбчиха две силни ръце и с това изгуби съзнание. Джек Тейър видя майка си, която го чакаше и се втурна в обятията й. Госпожа Тейър заекна: „Къде е татко ти?” „Не знам, мамо”, отговори тихо той.

В същото време Ростърн, капитанът на „Карпатия” се чудеше къде да закара своите 705 неочаквани гости. Халифакс бе най-близкото пристанище, но по целия път имаше лед, а пътниците на „Титаник” са се нагледали достатъчно на лед. Азорските острови са най-подходящи от гледна точка на назначението на „Карпатия”, но до там няма да стигнат провизиите и бельото. Най-доброто място за спасените беше Ню Йорк, но това щеше да коства най-скъпо на „Кунард лайн”, фирмата собственик. Той се спусна в кабината на д-р Макги, където докторът преглеждаше Брус Исмей, собственикът на несъществуващия вече „Титаник”. Мъжът бе изпаднал в психическа депресия – съгласяваше се с всичко, което Ростърн му предлагаше. Така че Ростърн  реши да се отправи към Ню Йорк.

След малко се обади „Олимпик”. Защо не прехвърлят спасените от „Титаник” на него? Ростърн си помисли, че това е безумна идея – той не можеше да си представи, че ще подложи хората на ново прехвърляне в океана. Освен това „Олимпик” е еднотипен и съфирмен кораб на „Титаник” и видът му ще подейства като тайнствен призрак. За да бъде съвсем сигурен, той се спусна обратно в кабината на д-р Макги, за да се консултира с Исмей. Президентът  на „Уайт стар” потръпна при мисълта за прехвърляне на иначе собствения „Олимпик”.

Значи целта е Ню Йорк и колкото по-скоро, по-добре. Преди да се насочи към Ню Йорк, Ростърн не се въздържа да не хвърли един поглед наоколо. Той бе педантичен човек, не искаше да допусне и най-малкия пропуск. Нека и други опитат, но ако наистина имаше надежда да се спаси някой пострадал, то Ростърн искаше да е от „Карпатия”. Докато обикаляше мястото му хрумна мисълта за кратко богослужение. Той отново слезе при Исмей и го попита дали не възразява. Повтори се картината от преди – каквото искаше Ростърн, бе добре дошло за Исмей.

Тогава Ростърн изпрати за свещеника отец Андерсън – англикански изповедник на борда, и хората от „Титаник” и „Карпатия” се събраха в главния салон на кораба. Там те благодариха за спасението си и засвидетелстваха уважението си към загиналите.

Докато мълвяха молитвите си, „Карпатия” бавно обиколи гроба на „Титаник”. От великолепния кораб бяха останали незначителни следи – парчета жълто-червеникав корк... няколко корабни стола... пиластри... възглавници... парцали... спасителни пояси... изоставените лодки... само един труп.

Към 8.50  Ростърн се почувства удовлетворен. Не би било възможно да е останал все още някой жив. Той даде „пълен напред” и обърна кораба към Ню Йорк.”

Да, разполагаме с тази уникална картина. Тя е автентична точно толкова, колкото би била и чрез отсъстващия от събитието кинематограф. Имаме тази картина благодарение на един човек – педантичния изследовател и талантлив писател Уолтър Скот, мисионерът на каузата, който не се поскъпи за 40 години от живота си, за да възстанови - късче по късче, секунда по секунда последната нощ на „Титаник” – точно такава, каквато я изживяха или не преживяха пътуващите 2212 човека и най-вече – оцелелите 705 от тях.

newsbox

Виж всички

Култура

Виж всички